12.

Тези, които приближавали третия храм на Аполон в Делфи, умирали, обесени на звуците,... защото сирените пеели много страшно... каквото и да означава това...
На мен пък сега ми идва да се обеся на този почерк...

.

NB! - да започна да ходя на лекциите си и да пиша сама!
.
Очите ми са на дупки. Поглеждам през прозореца... хм... Интересно е да гледаш през кратерите на очите си...

-Приличат на малки планетки, които си си завряла в очите... хихихи...

-Ще те убия! Чети ми ти, моля те, не мога повече...
.
Наистина. Преди да те срещна едното ми око стоеше празно, така дее, мисля, че се казва очна яма? не знам...

.
-Мегара – яма, от мегарон, което май е правоъгълник?...

-Оф, тези ями ме преследват... Започнах вече да сънувам, че ме поглъщат!!!

-Оооо, милото... – прегръщаш ме.
.

Обаче един ден твоята планета ме удари по челото, без да иска, но аз побеснях и я подгоних, тя побягна уплашено и след един рикошет се заби право в празното ми оченце... Вече мога спокойно да се кокоря 8-)

11.

Ритуално ти подарявам две точки от днешното многоточие
..
Специално за теб ги boldнах и поitalicнах :)

10.

Чувствам погледа на дъжда
да се промъква
през открехнатото
прозорче и да пълзи
нагоре по
бедрата ми.
.
Чувам миризмата му,
нарязана на кубчета
от мрежата,
да трополи като зарчета
по мозайката.
.
Не за първи път
шпионира ме дъждът,
докато мастурбирам,
коленичила
на студения под
в банята.
.
Облаци от
тежкото му дишане
придават плътност
на прозрачното ми
пъшкане.
.
А след като
свършим заедно,
сгъстил се в мръснобели
капки, оттича се
по коленете ми
ожулени.

9. "В бялото се съдържат всички цветове"

Аз съм книгата, която
не можеш да намериш
в никоя книжарница
или библиотека,
но която затова пък често
лежи до кофите,
на топло свила се в калта
и завита с мазни вестници,
разказва приказки
на уличните котки, кучета и плъхове
или служи на бездомниците
за възглавница.
.
Страниците ми, подгизнали и сдъвкани
от автомобилни гуми, почти
загубили са белите конци на смисъла
в упорития процес
на излиняване на ежедневието.
И не се надявай на слънце да нагрееш
мръснобялото ми тяло и да лъснат
татуирани в нездравожълто думите.

Най-много с нокти да успееш

мислите ми да изстържеш,
утаени в гънките и ръбовете,
останали от толкова подритване
по тротоарите.
.
Бездомна съм,
но не съм и книга,
пусната на свобода.
Най-много някой циганин
да си избърше задника
с някоя от моите рециклирани
делнични страници
и после да ме хвърли
в храстите,
сгърчена
между атрофиралите си корици,
облечена в два размера по-голяма
разлепена подвързия.
.
Загубила съзнание
от болката в откъснатото,
от глад за думи,
разкази и случване…
и happyend накрая,
задължително…
,сънувам за кой ли път
все един и същи образ
на пишещия стихове,
заровен в своя наркотичен глад
в бялото на все още

ненаписаното.

8. Пушещите стихове закусват

Стих по стих
текстът се подрежда
като перфектно свита цигара.
Остава само да я оближа
от единия край до другия,
да я запаля
и да я завъртим,
за да нарисуваме отново
върху белия въздух
с дим своя свят,
който през нощта течението
е отнесло през прозореца.

7.

и след това се затворих вкъщи. Направих си маска с прозрачния цвят на кожата си. Изтърках я с белина, за да измия мазните петна, останали от пръстите ми, и така кристално безизразна я закачих на огледалото. Съблякох се пред нея, сложих я на лицето си и те повиках:
ne nosi nito chetki, nito boi
Ще рисуваш само с потните си пръсти.

6.

Гледам ръката си –
пречупена е в китката –
и не забелязвам цигарата,
тя е толкова вече
нейно продължение.
Хипнотизирам се.
Сепвам се, когато пепелта
пада в пепелника.
В този момент усещам нужда
косата ми да не е в кок-тип-гнездо,
а просто на опашка...
Сега се чувствам вече
делнично красива.
По лицето си усещам
течение от прозореца.
Представям си как вратата
безшумно се затваря зад гърба ми
и сплесква стаята,
слагайки точка на момента
вместо мен

.