[3 : КОМИКС-ПИЕСА 1]: 3. Мазето

Понякога адски много
ми се иска да ти се обадя,
без значение с колко
пари ще се набутам,
само за да чуя,
че помеждунито е още цяло.

Обаче всеки път
ме спира мисълта,
че ако ти покажа,
че с мен май започва нещо да се случва,
сама ще пробия дупка в помеждунито
и ще ми стане студено,
а ти сам каза –
през icqто не можеш
да стоплиш ръцете ми,
напукани,
почти кървящи вече,
от студа отвътре,
напиращ като лед
да пръсне буркана.

Ако можех,
самичка бих
запратила към помеждунито
буркана, в който
мозъкът ми гърчи се самотно,
грижливо консервиран
от предишния такъв като теб
и оставен да събира прах в мазето.

Ти какво ще ми извадиш
и консервираш във буркан?
То не остана много.
Сърцето ми отдавна е изядено
за мезе на водката.
Един-два нерва...
Няколко болкови рецептора...
Последните ти ги давам
с удоволствие.
Така няма,
като си отидеш,
да усещам болката,
докато внимателно махам
костилките на чувствата си,
които ще станат на сладко,
след като изцедя сиропа им,
съсирен до черно
от захарта,
която сама си направих
от разни изпотрошени буркани.

[3 : КОМИКС-ПИЕСА 1]: 2

“на верандата
дъждът пълни чашките
а ти още спиш”

Винаги съм искала да имам къща с веранда.
Представям си две чаши, останали с подгизналите пакетчета чай и лъжичките, на парапета на верандата, а отнякъде капе точно в тях и си прави чай от мислите и настроенията ни, които са се просмукали в пакетчетата, докато сме пили чая си...
Аз съм се свила в някакъв фотьойл-мутант и виджам спящото ти отражение в стъклото на прозореца. Спокойна и уморена съм като след болезнено едновременно свършване.
Обичам да те гледам след секс. Знам, че ме сънуваш, знам и какво точно правя в съня ти. Да гледам как спиш след като си бил в мен е най-... удовлетворяващата гледка, защото знам, че не си излизал от мен, напротив, затворил си се там и сега сънуваш моята вътрешност... Като в онзи филм за смаляващия се любовник, на който не му остава нищо друго освен да влезе и да остане завинаги вътре в жената, която обича...
Какво прави с нас любовта, ако не да ни превръща в част от нечия вътрешност...
Искам да разглобя думите и да сглобя моята си къща с веранда. Може и да няма къща. Може да е само верандата и стената, и само нашата спалня... Като театрален декор...

[3 : КОМИКС-ПИЕСА 1]: 1

Ами… Не може всичко да е идеално...

Този път обаче дупката в идеалното е голяма колкото пет държави, от средноголемите. Което си е проблем... Сериозен проблем, който въобще не е в потенциала на един домашен майстор като мен. Тази дупка с готови структури, явно, няма да се запълни. Опитахме се да докараме необходимата форма, сглобявайки готовите структури, с които разполагаме, в различни конфигурации:
- Телефон;
- Интернет;
- Снимки;
- Видеоклипове;
- Smsи;
- Mmsи.
Обаче в помеждунито все остават дупки, през които тях духа студено. Опитахме и с телепатия и да си построим телепортирник, но не се получи…
Само инженер може да измисли и да построи новата структура, с която да запълним дупката си.
Салвадор казва за инженерите, че са най-деградиращият продукт на необходимостта. Ами... не знам...

Когато самолетът най-после излита и мога да махна тъпия колан, който се врязва в личното ми пространство, изваждам картата. Тя вече не прилича много на карта на света. По-скоро прилича на картата на света на господ, с нанесени отгоре мои корекции.
Асистентката ни по Теория на културата веднъж май се обиди, когато един от малоумните колеги нарече господ домашен майстор. Аз искрено се изсмях. Ами съжалявам, че трябва да го кажа, но господ дори не е много добър домашен майстор, защото е нереализирал се инженер. Адам&Ева са чисто избиване на комплекси, ако питате мен... Какво може да излезе от нещо, направено от кал… Да не говорим за нещо, направено от реброто на това кално нещо... Whatever...

Не знам за кой път вече започвам да очертавам огромното петно от пет държави, което ме дели от онова малко нещо, което в момента ми е най-важно. Прокарвала съм маркера по границите вече толкова пъти, че хартията всеки момент може да се скъса и всичкото това разстояние да остане в ръката ми, така че спокойно да го смачкам и да го изхвърля... А може и просто да го накъсам накъсам накъсам! А може и да го изгоряаааа!!!...
Бавно и мъчително започвам да оцветявам въпросните пет държави в черно и те наистина заприличват на дупка.

Тази дупка защо ми е така позната... много... много... позната...

12.

Тези, които приближавали третия храм на Аполон в Делфи, умирали, обесени на звуците,... защото сирените пеели много страшно... каквото и да означава това...
На мен пък сега ми идва да се обеся на този почерк...

.

NB! - да започна да ходя на лекциите си и да пиша сама!
.
Очите ми са на дупки. Поглеждам през прозореца... хм... Интересно е да гледаш през кратерите на очите си...

-Приличат на малки планетки, които си си завряла в очите... хихихи...

-Ще те убия! Чети ми ти, моля те, не мога повече...
.
Наистина. Преди да те срещна едното ми око стоеше празно, така дее, мисля, че се казва очна яма? не знам...

.
-Мегара – яма, от мегарон, което май е правоъгълник?...

-Оф, тези ями ме преследват... Започнах вече да сънувам, че ме поглъщат!!!

-Оооо, милото... – прегръщаш ме.
.

Обаче един ден твоята планета ме удари по челото, без да иска, но аз побеснях и я подгоних, тя побягна уплашено и след един рикошет се заби право в празното ми оченце... Вече мога спокойно да се кокоря 8-)

11.

Ритуално ти подарявам две точки от днешното многоточие
..
Специално за теб ги boldнах и поitalicнах :)

10.

Чувствам погледа на дъжда
да се промъква
през открехнатото
прозорче и да пълзи
нагоре по
бедрата ми.
.
Чувам миризмата му,
нарязана на кубчета
от мрежата,
да трополи като зарчета
по мозайката.
.
Не за първи път
шпионира ме дъждът,
докато мастурбирам,
коленичила
на студения под
в банята.
.
Облаци от
тежкото му дишане
придават плътност
на прозрачното ми
пъшкане.
.
А след като
свършим заедно,
сгъстил се в мръснобели
капки, оттича се
по коленете ми
ожулени.

9. "В бялото се съдържат всички цветове"

Аз съм книгата, която
не можеш да намериш
в никоя книжарница
или библиотека,
но която затова пък често
лежи до кофите,
на топло свила се в калта
и завита с мазни вестници,
разказва приказки
на уличните котки, кучета и плъхове
или служи на бездомниците
за възглавница.
.
Страниците ми, подгизнали и сдъвкани
от автомобилни гуми, почти
загубили са белите конци на смисъла
в упорития процес
на излиняване на ежедневието.
И не се надявай на слънце да нагрееш
мръснобялото ми тяло и да лъснат
татуирани в нездравожълто думите.

Най-много с нокти да успееш

мислите ми да изстържеш,
утаени в гънките и ръбовете,
останали от толкова подритване
по тротоарите.
.
Бездомна съм,
но не съм и книга,
пусната на свобода.
Най-много някой циганин
да си избърше задника
с някоя от моите рециклирани
делнични страници
и после да ме хвърли
в храстите,
сгърчена
между атрофиралите си корици,
облечена в два размера по-голяма
разлепена подвързия.
.
Загубила съзнание
от болката в откъснатото,
от глад за думи,
разкази и случване…
и happyend накрая,
задължително…
,сънувам за кой ли път
все един и същи образ
на пишещия стихове,
заровен в своя наркотичен глад
в бялото на все още

ненаписаното.