Малък розов разказ

Бърка ми в очите
този нов
позитивен поглед
към нещата от живота.
Някой,
без да ме попита,
го е залепил
върху стъклата на очилата ми.
Той ме гледа.
И аз го гледам лошо.
А той мен малко с насмешка.
Чувствам,
че това
няма да доведе до нищо добро.
Страхувам се,
че ще ми хареса,
а дъждът ще отмие
моя чисто нов
хартиен позитивен поглед
към нещата от живота.
.
Изоставям нищоправенето
и си купувам
тонове розова хартия.
Започвам да облепвам с нея
нещата от живота
Едно по едно.
Неприятното е,
че в живота има
много неща.
А някои от тях
и със собствено мнение,
че не желаят
да бъдат опаковани
в позитивизъм.
.
Розовият облак,
вързан за ръката ми,
се опитва да се намръщи.
Бързо го префасонирам
с маркера.
Милият,
нали не е свикнал
с розовото,
камо ли да се усмихва,
и гледа малко накриво
и неадекватно.
.
Качвам се на
най-високата сграда,
която намирам,
и започвам
да замервам облаците
с топки розова хартия –
струват ми се
прекалено сиви.
Получава се нелошо
пепел от рози.
И тогава завалява.
Усмивката на моя балон
се стича
на няколко черни струйки.
Събирам я в дланта си.
Избърсвам ръката си
с някакъв лист хартия,
който се търкаля наоколо,

и тръгвам към вкъщи.