СКРИН - SAVER

[3 : КОМИКС-ПИЕСА 1]: 3. Мазето

2010-05-08T09:21:00.000-07:00

Понякога адски много
ми се иска да ти се обадя,
без значение с колко
пари ще се набутам,
само за да чуя,
че помеждунито е още цяло.

Обаче всеки път
ме спира мисълта,
че ако ти покажа,
че с мен май започва нещо да се случва,
сама ще пробия дупка в помеждунито
и ще ми стане студено,
а ти сам каза –
през icqто не можеш
да стоплиш ръцете ми,
напукани,
почти кървящи вече,
от студа отвътре,
напиращ като лед
да пръсне буркана.

Ако можех,
самичка бих
запратила към помеждунито
буркана, в който
мозъкът ми гърчи се самотно,
грижливо консервиран
от предишния такъв като теб
и оставен да събира прах в мазето.

Ти какво ще ми извадиш
и консервираш във буркан?
То не остана много.
Сърцето ми отдавна е изядено
за мезе на водката.
Един-два нерва...
Няколко болкови рецептора...
Последните ти ги давам
с удоволствие.
Така няма,
като си отидеш,
да усещам болката,
докато внимателно махам
костилките на чувствата си,
които ще станат на сладко,
след като изцедя сиропа им,
съсирен до черно
от захарта,
която сама си направих
от разни изпотрошени буркани.

[3 : КОМИКС-ПИЕСА 1]: 2

2010-05-08T09:11:00.000-07:00

“на верандата
дъждът пълни чашките
а ти още спиш”

Винаги съм искала да имам къща с веранда.
Представям си две чаши, останали с подгизналите пакетчета чай и лъжичките, на парапета на верандата, а отнякъде капе точно в тях и си прави чай от мислите и настроенията ни, които са се просмукали в пакетчетата, докато сме пили чая си...
Аз съм се свила в някакъв фотьойл-мутант и виджам спящото ти отражение в стъклото на прозореца. Спокойна и уморена съм като след болезнено едновременно свършване.
Обичам да те гледам след секс. Знам, че ме сънуваш, знам и какво точно правя в съня ти. Да гледам как спиш след като си бил в мен е най-... удовлетворяващата гледка, защото знам, че не си излизал от мен, напротив, затворил си се там и сега сънуваш моята вътрешност... Като в онзи филм за смаляващия се любовник, на който не му остава нищо друго освен да влезе и да остане завинаги вътре в жената, която обича...
Какво прави с нас любовта, ако не да ни превръща в част от нечия вътрешност...
Искам да разглобя думите и да сглобя моята си къща с веранда. Може и да няма къща. Може да е само верандата и стената, и само нашата спалня... Като театрален декор...

[3 : КОМИКС-ПИЕСА 1]: 1

2010-05-07T09:36:00.000-07:00

Ами… Не може всичко да е идеално...

Този път обаче дупката в идеалното е голяма колкото пет държави, от средноголемите. Което си е проблем... Сериозен проблем, който въобще не е в потенциала на един домашен майстор като мен. Тази дупка с готови структури, явно, няма да се запълни. Опитахме се да докараме необходимата форма, сглобявайки готовите структури, с които разполагаме, в различни конфигурации:
- Телефон;
- Интернет;
- Снимки;
- Видеоклипове;
- Smsи;
- Mmsи.
Обаче в помеждунито все остават дупки, през които тях духа студено. Опитахме и с телепатия и да си построим телепортирник, но не се получи…
Само инженер може да измисли и да построи новата структура, с която да запълним дупката си.
Салвадор казва за инженерите, че са най-деградиращият продукт на необходимостта. Ами... не знам...

Когато самолетът най-после излита и мога да махна тъпия колан, който се врязва в личното ми пространство, изваждам картата. Тя вече не прилича много на карта на света. По-скоро прилича на картата на света на господ, с нанесени отгоре мои корекции.
Асистентката ни по Теория на културата веднъж май се обиди, когато един от малоумните колеги нарече господ домашен майстор. Аз искрено се изсмях. Ами съжалявам, че трябва да го кажа, но господ дори не е много добър домашен майстор, защото е нереализирал се инженер. Адам&Ева са чисто избиване на комплекси, ако питате мен... Какво може да излезе от нещо, направено от кал… Да не говорим за нещо, направено от реброто на това кално нещо... Whatever...

Не знам за кой път вече започвам да очертавам огромното петно от пет държави, което ме дели от онова малко нещо, което в момента ми е най-важно. Прокарвала съм маркера по границите вече толкова пъти, че хартията всеки момент може да се скъса и всичкото това разстояние да остане в ръката ми, така че спокойно да го смачкам и да го изхвърля... А може и просто да го накъсам накъсам накъсам! А може и да го изгоряаааа!!!...
Бавно и мъчително започвам да оцветявам въпросните пет държави в черно и те наистина заприличват на дупка.

Тази дупка защо ми е така позната... много... много... позната...

12.

2008-07-13T08:01:00.000-07:00

Тези, които приближавали третия храм на Аполон в Делфи, умирали, обесени на звуците,... защото сирените пеели много страшно... каквото и да означава това...
На мен пък сега ми идва да се обеся на този почерк...

NB! - да започна да ходя на лекциите си и да пиша сама!
.
Очите ми са на дупки. Поглеждам през прозореца... хм... Интересно е да гледаш през кратерите на очите си...

-Приличат на малки планетки, които си си завряла в очите... хихихи...

-Ще те убия! Чети ми ти, моля те, не мога повече...
.
Наистина. Преди да те срещна едното ми око стоеше празно, така дее, мисля, че се казва очна яма? не знам...

.
-Мегара – яма, от мегарон, което май е правоъгълник?...

-Оф, тези ями ме преследват... Започнах вече да сънувам, че ме поглъщат!!!

-Оооо, милото... – прегръщаш ме.
.

Обаче един ден твоята планета ме удари по челото, без да иска, но аз побеснях и я подгоних, тя побягна уплашено и след един рикошет се заби право в празното ми оченце... Вече мога спокойно да се кокоря 8-)

11.

2008-07-13T07:50:00.001-07:00

Ритуално ти подарявам две точки от днешното многоточие
..
Специално за теб ги boldнах и поitalicнах :)

10.

2008-07-13T07:46:00.000-07:00

Чувствам погледа на дъжда
да се промъква
през открехнатото
прозорче и да пълзи
нагоре по
бедрата ми.
.
Чувам миризмата му,
нарязана на кубчета
от мрежата,
да трополи като зарчета
по мозайката.
.
Не за първи път
шпионира ме дъждът,
докато мастурбирам,
коленичила
на студения под
в банята.
.
Облаци от
тежкото му дишане
придават плътност
на прозрачното ми
пъшкане.
.
А след като
свършим заедно,
сгъстил се в мръснобели
капки, оттича се
по коленете ми
ожулени.

9. "В бялото се съдържат всички цветове"

2008-07-13T07:40:00.000-07:00

Аз съм книгата, която
не можеш да намериш
в никоя книжарница
или библиотека,
но която затова пък често
лежи до кофите,
на топло свила се в калта
и завита с мазни вестници,
разказва приказки
на уличните котки, кучета и плъхове
или служи на бездомниците
за възглавница.
.
Страниците ми, подгизнали и сдъвкани
от автомобилни гуми, почти
загубили са белите конци на смисъла
в упорития процес
на излиняване на ежедневието.
И не се надявай на слънце да нагрееш
мръснобялото ми тяло и да лъснат
татуирани в нездравожълто думите.

Най-много с нокти да успееш

мислите ми да изстържеш,
утаени в гънките и ръбовете,
останали от толкова подритване
по тротоарите.
.
Бездомна съм,
но не съм и книга,
пусната на свобода.
Най-много някой циганин
да си избърше задника
с някоя от моите рециклирани
делнични страници
и после да ме хвърли
в храстите,
сгърчена
между атрофиралите си корици,
облечена в два размера по-голяма
разлепена подвързия.
.
Загубила съзнание
от болката в откъснатото,
от глад за думи,
разкази и случване…
и happyend накрая,
задължително…
,сънувам за кой ли път
все един и същи образ
на пишещия стихове,
заровен в своя наркотичен глад
в бялото на все още

ненаписаното.

8. Пушещите стихове закусват

2008-07-13T07:33:00.001-07:00

Стих по стих
текстът се подрежда
като перфектно свита цигара.
Остава само да я оближа
от единия край до другия,
да я запаля
и да я завъртим,
за да нарисуваме отново
върху белия въздух
с дим своя свят,
който през нощта течението
е отнесло през прозореца.

7.

2008-07-13T07:29:00.000-07:00

и след това се затворих вкъщи. Направих си маска с прозрачния цвят на кожата си. Изтърках я с белина, за да измия мазните петна, останали от пръстите ми, и така кристално безизразна я закачих на огледалото. Съблякох се пред нея, сложих я на лицето си и те повиках:
ne nosi nito chetki, nito boi
Ще рисуваш само с потните си пръсти.

6.

2008-07-13T07:22:00.000-07:00

Гледам ръката си –
пречупена е в китката –
и не забелязвам цигарата,
тя е толкова вече
нейно продължение.
Хипнотизирам се.
Сепвам се, когато пепелта
пада в пепелника.
В този момент усещам нужда
косата ми да не е в кок-тип-гнездо,
а просто на опашка...
Сега се чувствам вече
делнично красива.
По лицето си усещам
течение от прозореца.
Представям си как вратата
безшумно се затваря зад гърба ми
и сплесква стаята,
слагайки точка на момента
вместо мен

5.

2008-07-12T13:07:00.000-07:00

- Къде си скрила сливката!

- Я, да мълчиш, че както съм в цикъл, да не ти я навра в мутрата!
.
Ами да, поезията, която просмуква ежедневието ни, не винаги е толкова прекрасна.
И все пак, сексуалната депривация е сериозно нещо. В такива ситуации първо се ядосвам, но после ми става тъжно и ми се приисква да ги черпя по една проститутка.
.
В цикъл и с температура – Животът... ... ... е велик поет.
Качвам се в микробуса на Санчо и припадам на една седалка. Толкова зле скоро не ми е било.
.

- Какво ново – пита ме Санчо.

- Нищо – и всичко.
.

Снимах един приятел как ми казва, че ме обича съвсееееееем малко по-малко от бебето си, и един графит (синьо сърце)... Не знам защо снимам такива неща... (Имам предвид приятелите, сърцата ги снимам за Санчо) Може би за да си напомням, че ме има... Наистина не знам... Но епизодът стана хубав, класически, с един замислен, изстрадал финален поглед, пълен с оптимизъм тип Всички-да-си-гледат-работата, но без да го режисирам. Този приятел живее класически-драматично, клишетата му идват отвътре...
Да те обичат съвсееееееем малко по-малко от бебето на 9 месеца е поезия, от шоколадовата, затова снимам такива неща. Сега, като го осъзнах, се чувствам малко по-вътрешноконсистентна.
.

- Санчо, има ли дума вътрешноконсистентна?...

- !!! Със сигурност ти трябва друга дума.
.

Санчо е най-категоричен винаги, когато въобще няма представа за какво става въпрос.
.
- И тея лилави перденца да ги махнеш - намръщвам се убедително.

- Моля!?...
- Тези лилави перденца на прозорците – да ги махнеш! – ядосана съм.

- Цъ, не става, много пече.
- Именно! – много съм ядосана – Треперя!
- Това е, защото имаш температура.
- Санчо, болят ме очите от лилавите ти перденца :(
- Цъ, мога да ти купя аналгин, но перденцата остават.

4.

2008-07-12T12:39:00.000-07:00

Капки дъжд по очилата ми
отчупват части от лицето ти.
Пускаш език между клепачите
със скорост една капка в мигване.
И отражението ми пак е цяло,
така
по детски –
учудено.

3.

2008-07-12T12:37:00.000-07:00

Не ми минавай с номера,
че не ни било писано.
Сто пъти го написах,
ти всяка нощ ми го четеше
преди да заспим.
.
Така че престани, моля те,
да ми говориш глупости
и си признай:
дойдох ти в повече.
И не, ти четеше изразително,
просто така и не успях
да го напиша хубаво.

2.

2008-07-12T12:31:00.000-07:00

Някой ден, когато
и буквално ще изчезна,
от мен ще остане
само една шепа думи.
Не можах да се науча
да се уча от грешките си.
Така и никога банално не въздъхнах:
човек се учи,
докато е жив.
Поредното прозрение
ме лумна по главата,
както винаги,
в най-подходящия момент.
Цял следобед спя,
иначе да съм си изплакала мозъка.
От поредния непосилен ден
остава още цяло нощно дежурство,
когато няма да мога
нито да спя, нито да плача.
Тогава............................
Ужасявам се.
Преживявам едно по едно
всички поетични клишета –
като ножици са в ръцете ти.
А на теб не ти и хрумва дори,
как ми разпарчетосваш страниците.
Всъщност...
няма да остане от мен
дори и една шепа думи,
защото просто няма да има
кой да ги събере
и ще ги издуха....... вятърът.....
или дъхът ти....
Това въздишка ли беше?
На облекчение?
Видя ли сега, че бях права –
аз не съществувам,
аз съм метаизмислица,
пътуваща халюцинация,
а ти просто си напушен,
т.е. беше....
Сега ти е гадно.
Ами.... оправяй се....
Понякога и на халюцинациите
им писва да халюцинират
или просто им пада батерията.
Казваш, че от всички
гласове в главата ти
аз съм ти любимият
и се чувстваш
като обезглавено глухарче.
Ами..... !!!
Какво, по дяволите,
очакваш да ти кажа?!...
Свършиха ми
разтворимите обичам те,
които слагах
в глътките ти въздух.
Пък и... те вече
не ти действаха,
забрави ли.....
Хайде, стига вече,
че няма да можеш
да ме събереш в ръката си...
Хайде стига, де!
Да не вземеш сега
пак да ме сглобяваш
и да ме лепиш с тиксо...
Ама че си и ти...
По-добре вземи
се напуши,
сладурчето ми :)

1.

2008-07-12T12:12:00.000-07:00

Ела тук...
Ела и ме гушни.
Ела и ми кажи сега,
когато дупето ми е в ръцете ти,
а лицето ти в моите,
кажи ми каква
най-много ме харесваш –
силна и цинична,
лигава и мила
или тъжна.
И не избирай четвъртия отговор,
моля те,
не ми казвай да съм,
каквато съм,
защото вече се видя,
че каквато съм не ме обичаш.
Ще прибера паниката в себе си,
ако трябва.
Ще я повръщам 100 пъти на ден,
ако трябва.
Ще стъпча тревожността си
някъде в петите,
ако трябва.
Давам ти възможност да избираш
всеки ден различен начин
да ти показвам
колко страшно много
те обичам.

Shredded

2008-07-12T03:56:00.000-07:00

Препрочитам те

всеки ден от сутрин до вечер,

дълбая между редовете,

а нощем те дописвам.

Ти обаче ме усещаш

като главоболие

и с какво ли не опитваш

да избелиш мислите си.

Любимото ти предаване по телевизията

станаха рекламните блокове.

Само внимавай, моля те,

някой път в умопомрачението си

да не изпиеш прахта за пране

вместо аулина,

защото гледам, че започна да слагаш

уиски вместо омекотител.

Понякога успявам да спася

по някоя страница,

преди да я смели центрофугата,

да я изсуша внимателно

и да я хербаризирам.

Празните листове

използвам за начални страници

на факсовете,

в които ти пращам едно по едно

смачкани парчета

от моята кора,

защото и там пише

разни неща за теб.

Надявам се не ги пускаш

директно през шредера

или, още по-лошо,

да ги използваш

за тоалетна хартия.

Тоалетната хартия

наистина е едно

от най-важните неща

в живота на човека,

но все пак

като че ли

предпочитам

шредера.

Малък розов разказ

2008-07-12T03:43:00.000-07:00

Бърка ми в очите
този нов
позитивен поглед
към нещата от живота.
Някой,
без да ме попита,
го е залепил
върху стъклата на очилата ми.
Той ме гледа.
И аз го гледам лошо.
А той мен малко с насмешка.
Чувствам,
че това
няма да доведе до нищо добро.
Страхувам се,
че ще ми хареса,
а дъждът ще отмие
моя чисто нов
хартиен позитивен поглед
към нещата от живота.
.
Изоставям нищоправенето
и си купувам
тонове розова хартия.
Започвам да облепвам с нея
нещата от живота
Едно по едно.
Неприятното е,
че в живота има
много неща.
А някои от тях
и със собствено мнение,
че не желаят
да бъдат опаковани
в позитивизъм.
.
Розовият облак,
вързан за ръката ми,
се опитва да се намръщи.
Бързо го префасонирам
с маркера.
Милият,
нали не е свикнал
с розовото,
камо ли да се усмихва,
и гледа малко накриво
и неадекватно.
.
Качвам се на
най-високата сграда,
която намирам,
и започвам
да замервам облаците
с топки розова хартия –
струват ми се
прекалено сиви.
Получава се нелошо
пепел от рози.
И тогава завалява.
Усмивката на моя балон
се стича
на няколко черни струйки.
Събирам я в дланта си.
Избърсвам ръката си
с някакъв лист хартия,
който се търкаля наоколо,

и тръгвам към вкъщи.

Mms Session

2008-07-02T12:12:00.000-07:00

Отивам на кино сама.
Вървя и снимам с телефона
нещата, покрай които минавам.
И любимата улична котка,
и светофара,
и кофата, в която винаги
си плюя дъвките,
но никога не уцелвам,
и дървото,
и следващото дърво,
и лист в локва,
и себе си,
и едната си ръка,
и после другата,
и кецовете
(мръсни са, знам,
вчера валя),
и децата
с бабите,
които ги прибират от училище,
и светофара,
и гълъбите по светофара,
и дядото, който събира гълъбите
и ги храни
без да го е страх от птичия грип,
и автобуса
(е, миризмата вътре
не мога да снимам,
и по-добре),
и вътрешната част на джоба си снимам
(без да искам снимката става хубава),
и небето ти снимам
и ти откъсвам малко
от личния си черен облак,
и ти събирам парченца
mjoy от билбордовете.
Вървя и събирам парченца
от тукисегато
с цели лешници,
които ме водят при теб.
И разни мацки ти снимам,
по които би се загледал
(тях ги снимам на клипчета).
Отивам първо в Orange.
Оттам излизам олекнала с 40 лв.
и раница, натежала с пет книги.
Една от тях е тази,
от която ти ми чете снощи
разни хубави неща.
Иска ми се да снимам
няколко усмихнати лица в салона
с отразен в очите happy end,
но ще е някак неприлично.
Затова поставям погледа си
в ъгъла на паметта (ти)
само мигване
преди да падне батерията.

New Microsoft Word Document (8)

2008-07-02T12:06:00.000-07:00

Понякога адски много

ми се иска да ти звънна,

без значение с колко

пари ще се набутам,

само за да чуя,

че помеждунито е още цяло.

Обаче всеки път ме спира мисълта,

че ако ти покажа,

че с мен май започва нещо да се случва,

сама ще пробия дупка в помеждунито

и ще ми стане студено...

А ти сам каза,

през icqто не можеш

да стоплиш ръцете ми,

напукани,

по4ти кървящи вече

от студа отвътре,

напиращ като лед

да пръсне буркана.

Ако можех,

самичка бих

запратила към помеждунито

буркана, в който

мозъчето ми гърчи се самотно,

грижливо консервирано

в мазето на предишния

такъв като теб.

Ти какво ще ми извадиш

и консервираш във буркан.

То не остана много...

Сърцето ми отдавна е изядено

за мезе на водката...

Един-два нерва...

Няколко болкови рецептора...

Последните ти ги давам

с удоволствие –

така няма, като си отидеш,

да усещам болката,

докато внимателно махам

костилките на чувствата си,

които ще станат на сладко,

след като изцедя сиропа им,

съсирен до черно

от захарта,

която сама си направих

от разни изпотрошени буркани.

New Microsoft Word Document (7)

2008-07-02T11:56:00.000-07:00

Все повече
започваш да приличаш
на хладилник.
- отваряш се само
за да покажеш
точно колко
много си студен.
- не реагираш,
дори да те замерям
с празни буркани от лютеница.
Но да видим
как ще светнеш,
като те изключа от контакта,
и няма ли целият да се разтопиш
(отново)
по мен?

Тетрис

2008-07-02T11:37:00.000-07:00

Пия черен Lipton

от жълта чаша на Lipton,

made най-вероятно

in China

и цъкам бясно

тетриса на nokiaтаconnectingpeople,

а мислено

преравям конспекта
по Организационна психология

за някоя тема,

която да си внуша,

че знам

и искам да ми се падне.

Паралелно с това

опитвам се да подредя

разхвърляните термини

в колонка

под едно заглавие,

но

не мога да си избера кое

от списъка с 28 въпроса,

които ме гледат жално от листа насреща

и до един напират да ми се паднат

след... ... ... ...

2-3 часа някъде...

II.

Утре, като се обадиш сутринта,

ще те помоля да ми кажеш,

че дори и да се проваля/променя,

светът ни няма да се срине

като цветни кубчета от тетрис

/въздъх/

Да те карамда ми казваш

каквото искам да чуя

си е, като че ли,

чиста проба

напреднал стадий

на разпадане...

New Microsoft Word Document (6)

2008-07-02T11:35:00.000-07:00

Някакви много

далечни спомени

се заплитат в кривите линии –

подчертавания

по ксерокопията

на чужди лекции.

Като малки момиченца,

които скачат на ластик.

Аз по принцип се радвам

на дечица,

но сега има опасност

да ги избеся.

Много мразя

в старанието си

да подчертая някоя дума

всъщност да я задраскам!

:намръщ:

Любовта е всъщност просто чувство

2008-07-02T11:29:00.000-07:00

Още един произнесен край
се разтвори
в поредното неспазено обещание.
Сигурно отдавна не взимаш насериозно
нещата, които обещавам.
.
Разчертах се на квадрати,
за да направя план –
всеки ден по колко да претърсвам,
да намеря това, което ме боли,
и да му направя нещо
необратимо лошо.
.
Никога не ми беше хрумвало,
че съществува толкова силна
и трайна болка.
Хрумва ми вече
всеки ден
по сто пъти,
Не се изчакват дори
едни други –
като цигарите.
.
Изстисквам те от всеки парцал кожа,
правя си фрешове.
Изхвърлям смачканите люспи
и пак те изпивам,
просто обичам вкусът ти –
на опушен от синьо victory
горещ шоколад –
да щипе
обелените ми
до кръв устни.

Тото 5 от 35

2008-07-02T11:20:00.000-07:00

Студът тази вечер

е нещо повече от студ.

Превръща ме в робот.

Крача равномерно

с ръце, забити в джобовете,

за да спася поне пръстите на ръцете си.

Тези на краката

отдавна отидоха.

Кецовете ми са като сферите на тотото,

в които се джуркат

моите печеливши пръстчета.

Към измамните 19 градуса вкъщи,

които тази вечер ще са нещо повече от топлина,

първото нещо, което ще проверя,
като се прибера,

е дали все още имам нос.

Имам съмнения, че се е отчупил

някъде по пътя

между трамвая и моста…

А някакъв тип дори успяваше да заспи

на седалка в трамвая

и дори май да сънува!...

И след пет нощни смени не бих заспала…

Вярно, че това беше

от онези двуглавите трамваи

със седалки като холна гарнитура,

но все пак

тази вечер
студът е нещо повече от студ.

Сковава ме отвътре.

И да затворя очи,

ще влезе през носа,

ако още го имам.

Процентите вода в тялото ми замръзват

и черупката ми започва да се пука.

Може и някой клошар

да ми събира парчетата

в кашон от банани.

Май съм изгубила едното си ухо.

Дано поне да е глухото.

Много малък разказ /продължение/

2008-07-02T11:01:00.000-07:00

Поне сивото ми вещество мирише хубаво… Нищо, че вече е станало на пихтия и от така важните връзки между невроните нито една не е останала след последния сеанс с миксера – правих си коктейли от спомени /въздъх/... Нищо... поне мирише на хубаво...

Ако му сложа малко смлени социални контакти и малко секс /е, малко-малко, към 80 кг някъде/ и го бухна във фурната... дали ще хване коричка, а... /?об!ъ!рк?/Последния път, като направих нещо гениално, ми подариха тавичка за кекс с формата на мозък :))

Много малък разказ

2008-07-02T10:48:00.000-07:00

Седя в очакване на следващото изречение да се подреди в картонената кутийка от парфюм, в която събрах остатъците от “невъзприемчивата ми шепа мозък”*, които сега миришат на D&G... Седя така от доста време всъщност... :прозяааав:

_____

* Тома Марков

New Microsoft Word Document (5)

2008-07-02T10:44:00.000-07:00

Бавничко се врязва времето –

като драскотина на забавен кадър.

Аз съм капчиците кръв,

които избиват в браздата.

New Microsoft Word Document (4)

2008-07-02T10:39:00.000-07:00

Забравих
какъв беше първият стих,
защото
някой нещо ме попита...
(втори стих)
Монтирах
пясъчни часовници в очите си,
да попиват сълзите ми.
Единият е
с една чаена лъжица назад,
а другият –
с една супена лъжица напред.
Очите ми
най-после станаха
естествено блатнозелени.
Само,
все пак,

да можех да виждам.

Моменти на самовнушение

2008-07-02T10:29:00.000-07:00

За първи път
като че ли
допускам някак
мисълта за някой друг
в живота си,
без да имам чувсвото,
че ти изневерявам...
Или просто пак
съм ти ядосана
и само след мъничко
ще съжаля
и мислено
ще ти се извиня,
че мислено
за първи път
ти изневерявам
вече втори ден...
Или просто пак се уморих
в поредния недъгав
(като полуотношенията ни)
стих
да описвам чувствата си...
Истината
(която знам, но някак
автентично
продължавам да отричам)
е, че няма такава дума
за болката,
която сама си причинявам,
продължавайки
да те обичам.
.
Иво казва,
че любовта е самовнушение...
Сега смятам да опитам
да си самовнуша
как въобще вече нищо
не изпитвам
и ти си последният,
за когото ще се сетя,
докато чета
за протестантската етика
и духа на капитализма.
.
Иво дава
и добри съвети

понякога.

Война на световете

2008-06-14T10:21:00.000-07:00

Седя и ровя в косата си –
търся онзи конкретен кичур,
с който си играеше допреди минути.
Разфасовам последната ни среща
и пресявам парчетата –
търся издънки и неловкости:
аз държах ли се добре...
а ти...
гладко ли мина всичко...
успя ли да ни се размине
само с драскотини
поредната война на световете...
.
Този кичур
мирише целият на теб.
Става ми тъпо от това,
че само след минути
ще го измия
с някакъв банално
миришещ шампоан,
на който миришат
толкова много чужди кичури –
като да подаря на друг
това, което,
макар и само
за една среща време,
било е твоето любими нещо.

Промяна в плана

2008-06-14T10:06:00.000-07:00

Утре ще се прибера от работа...
Ти ще си изпържил филийки...
Ще закусим...
Аз ще изляза,
уж на лекции,
а всъщност,
за да ти купя
закъснелия, както винаги,
подарък за Коледа...
Вместо на моите лекции
ще дойда на твоите...
После на чай с някой колега...
И въобще няма да ми се спи,
въпреки че
цяла нощ не съм мигнала.

Insight

2008-06-14T09:55:00.000-07:00

Чувствам се странно оптимизирана
за полунощ на нощно дежурство.
Досадно-притеснителни задачи
са разпръснати из страницата,
на която пише
най-отгоре с червени букви:
3-ти Януари – вторник.
Тази година вторникът
все така ми се изплъзва.
Трети ден вече
не мога да го локализирам
в работната седмица...
.
Странно оптимизирана...
се чувствам –
като след поток от прозрения
за лична употреба
(многократна),
топли-топли от завода
за прозрения,
точно до фабриката
за рециклиране на...
...всъщност...
...всичко...

Ръката

2008-06-14T09:42:00.000-07:00

Твоите приятели ме питат:
- Татуирана ли е ръката ти?
- Не. – отговаряш
вместо мен –
Тя пише по ръцете си.
С палеца си галиш
избелелите надписи
по китката ми
и благодариш на някого
(може би на себе си),
че не са истински белези.
.
Татуировката, която ми обеща –
онази за рождения ден –
ще си я направя
на дясната ръка,
за да мога да продължавам
да стържа с химикалката
по кожата на лявата,
да прерисувам
синьо-зелените си вени
в нарязани нерви
с разръфани краища.

Парче торта среща Чаша чай

2008-04-28T12:55:00.000-07:00

Когато я заливам с чай,

сънливостта ми

някак придобива плътност,

вместо да се разрежда

и да изтича, просмукана,

през картонените стени на главата.

С тази желирана полузаспалост

мозъкът ми е като парфе,

в което отчаяно се мятат

мухите, които ми напуска

миналата нощ,

докато си говорехме

и ядяхме торта.

По дяволите,

много обичаш

да си правиш експерименти с мен

или просто

вповече ти идват

мухите в главата :-?...

Каталог

2008-04-20T13:30:00.000-07:00

В колекцията

от заглавия без текстове,

дълга около шест страници,

търся някое, което

да пасне

на момента...

ЗДРАВИ СЪНИЩА, СЛАДУРЧЕ

ПОЛУЛИТЕРАТУРНИ ТЕКСТОВЕ

МНОГО ЛИЧЕН ХАОС/УЖАС

(вече, мисля, е използвано)

ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕНЗИВНОСТ НА ЧАША ВОДА/ЧАЙ

РАЗКЛАЩАНЕ НА ИДЕНТИЧНОСТТА

БЕЗИДЕЙНА

ВСИЧКО, ИМАЩО ЗНАЧЕНИЕ

СВРЪХТЪГА

(под това заглавие имам много епизоди)

ВЪТРЕШНО ОТЧУЖДЕНИЕ ОТ СЕБЕ СИ

ДУША-КОЧИНА/ДУША-СМЕТИЩЕ

БЕЗУСЛОВНО/БЕЗНАДЕЖДНО МОНОГАМНИ

РАДИКАЛНОТО ДРУГАДЕ

СТАРА ЗАЗДРАВЯЛА ЛЮБОВ

ИЗПАДАНЕ В ПОЕЗИЯ

КАЛОМЕЛ

РИМСКИ УПАДЪЧЕН ПРОФИЛ

ЧАСОВНИКА В ТОАЛЕТНАТА

БЕЗОБИЧНА

КОРЕКЦИЯ НА АЗА

РАЗГРЪЩАНЕ НА ЛИЧНОСТТА

РАВНИЩЕ НА САМОДОСТАТЪЧНОСТ

ВЖИВЕНИ ЕЛЕКТРОД/НИ

ПСИХОТЕХНИЦИ

СИЛАТА/СТЕПЕНТА НА ЗАВИСИМОСТ МЕЖДУ X И Y

ДЪЛБОКА СОЦИАЛНА ИМПОТЕНТНОСТ –

бинго!

Моментът преди няколко момента,

всъщност точно 34,

вече има заглавие.

Понякога
заглавието
казва всичко
и даже послеписът

може да остане празен.

P.S.:

един малък стихоразказ

върху кутията цигари

от 25.12/05,

рано сутринта,

по-скоро още през нощта

някъде към 2 часа =

ДЪЛБОКА СОЦИАЛНА ИМПОТЕНТНОСТ*

...

___________

*Добре, че лесно се запомня,

че кофата отдавна е в кутията,

за която лепенка на фирмата
предупреждава:

"Обектът

е под 24-часово

видеонаблюдение".

Поетично портокалово

2008-04-20T13:25:00.000-07:00

Тоалетните на 1ви блок

са, първо, unisex,

и второ, прозорците са заковани.

Миризмата още от

началото на коридора

напомня,

че и студентите по КуРтурология

имат естествени нужди.

Портокаловите кори

в една от кофите,

явно, се чувстват съвсем

удобно и на място

в компанията на използвани

дамски превръзки,

натежали от течността,

превърната в гел,

които отчаяно се опитват да литнат,

но крилата им ги няма,

най-вероятно останали

по бикините с ниска талия

на някоя бъдеща куРтуроложка...

Та портокаловите кори

някак успяват

да преборят смраднята,

да се промъкнат

в ноздрите ми

и да събудят

адаптаралите се вече рецептори,

които само по спомени

насищат бледожълтата воня

до портокалово оранжево.

Малък разказ [message]

2008-04-20T13:16:00.001-07:00

Толкова е студено, че дори не мога да заплача...

[Прибирам се от работа; подчертавам, че е тъмно и е неделя.]

Физиономията ми се гърчи, но не мога да си стоп[л]я сълзичка...

Пиша ти от спирката, на която вече 15 минути чакам трамвай.

Надявам се поне на теб да ти е топло.
Прилагам и снимков материал.

.
P.S. В такива моменти не знам защо, но любовта ми така ме изпълва, че имам чувството, че ще се пръсна. Отбелязвам в случай, че следващият sms е нещо като: пали хеликоптера и идвай да ме събереш, че ще ме затрупа снега... :-(

Упражнение по Основни понятия в културознанието

2008-04-20T13:07:00.000-07:00

Не мога да си уцеля устата с чашата,
нещо съм разкоординирана от липсата на сън.
Чашата е пластмасова – огъва се
от топлината.
В нея се гонят
две медузи от вид Pickwick Classic.
Смачканите етикети
висят унило
като мръсни жълтурчета,
забравени в застояла,
почерняла вече вода,
с утаена,
неразтворена захар
на дъното
на моето лично миниблато –
нося го навсякъде –
в него се крия от разни
бродещи слънчеви клонинги.

non-existence

2008-04-12T16:34:00.000-07:00

. Първото изречение не трябва да съдържа заглавието под никаква форма.

. Не мога да спазвам дори собствените си правила. Както и да е.

. Всичко зацикли, защото толкова бързах да изляза, че си забравих гривните. Гривните ми по принцип са на половината път до лактите. Усетих се, докато пресичах улицата. Ама че работа. Аз по принцип не съм суеверна, обаче изпитвам един такъв особен дискомфорт, ако нещо по мен не е на мястото си. Той ме фрустрира. Фрустрацията ме разсейва и движението и действията ми по улиците стават едни хаотични...
. Въртя се в тъпоъгълник между трите книжарници, зазяпвам се, спъвам се, тръгвам нанякъде, качвам се на трамвай, изпускам си спирката и чакам сто часа същия трамвай в обратна посока, защото инсайтите ми са едни такива забавени и накъсани и, на всичко отгоре, циклят.
. Резултатът от днешния ден: две списания за литература и нула с комикси [каквото всъщност търсех], уморени крака и мисълта, че всъщност любовта не съществува, а е изкуствено създаден феномен, за да може да има Св. Валентин и картички със сърчица по тях и подаръци и рози, кoито, уж, трябва да играят доказателства за любов, но единственото, което всъщност показват, е, че любовта съществува само в един ден от годината и то по задължение, заради празника... А, и едно разтеглено поетично писмo до Калчо*, което той няма да получи.

* Ама че куц ден:
вярвам в чудеса;
цял ден обикалям
да търся нещо, което
съществува, точно колкото
и аз –
аз не съществувам, знаеш;
намирам само остатъци
от нещо, което съм търсила месеци
и вече се бях отказала;
тройно, четворно се разочаровам;
оставам без пари;
накрая киселото мляко е гадно,
а ягодите в захар изкипели,
а ти далече;
вече не вярвам в любовта –
има само чукане и лигавене,
няма взаимност и разбиране,
ако имаше, все щеше
да се намери и за мене
мъничко,
няколко обичам те, например.
Така имам нужда да те чуя.
Не съм сигурна въобще пука ли ти.
Пък и от яйцето ми се падна
най-смотаната играчка
от цялата картинка.
Ама че куц ден:
химикалката ми куца;
мисълта ми куца и се спъва.
Имам нужда от комикси.
Хайде, ела да си изрязваме
разни картинки от стари списания
и да си сглобим собствен комикс на живота.
Можеш ли да ми следиш мисълта,
защото аз вече я изпуснах.
Като малка си изпуснах първия в живота
балон с хелий и той излетя.
Повече не ми купиха такъв.

New Microsoft Word Document (3)

2008-04-12T16:08:00.000-07:00

Ще останеш ли с мен

до края и на тази страница.

Човек всъщност цял живот

какво прави - търси

някой, който да остане

до него докрая.

Ще останеш ли с мен

до края на реда.

Прочети само думата "ще".

Може да не стигнеш до "останеш",

но поне във фантазиите ми

да имаме още няколко

серии сапунено бъдеще,

които да гледам с повторенията

до наизустяване

по всичките канали на съзнанието.

Ти държиш дистанционното.

Аз ти го дадох

още на втора страница,

помниш ли.

Моля те,

не позволявай

на някой от другите ми Азове

да изхвърли телевизора.

New Microsoft Word Document (2)

2008-04-12T14:48:00.000-07:00

Стъпките ми

хрупат като чипс

изпопадали

изсъхнали листа.

New Microsoft Word Document (1)

2008-04-12T14:45:00.000-07:00

Вълнообразната лавица

за книги на стената

съвсем се набръчка

в злобна усмивка.

Тук-там й липсват зъби,

които още чета.

Вълнообразната лавица

на стената за книги

нещо ми се хили злобно.

Заплашвам я да й избия

всичките художествени зъби.

предколедно 2

2008-04-12T14:38:00.000-07:00

Гледам някак сама себе си

да не забелязвам сред множеството,

как се прибирам

мръсна и самичка

от работа или университет,

с поглед забит в кецовете,

сякаш нарочно да ме насочва

като gps

към всички локви

и боклуци

и чужди мръсни обувки,

чиито грайфери

са коледните гирлянди

по прокъсаните от самонастъпване маншети.

Гледам някак в този мъртъв месец

ноември/декември,

ако не да живея,

то поне през ден
да не умирам.

предколедно

2008-04-12T14:25:00.000-07:00

В днешния брой

София е така тъжна и валежна –

като торта

с размазана глазура

и разхвърляни розички

и с набучени по нея

вместо свещички

чадърчета за коктейли.

Днес едва ли има

по-жалко същество от мен

по улиците на София.

Черните ми панталони

са целите изпръскани.

Изпръскан ми е дори

левият ръкав

на тънкото ми лятно яке

[завиждам на героя

от рекламата на Мтел

с червеното ветроустойчиво яке,

дано и него

го опръска някоя кола].

Забелязвам го чак в магазина

на връщане от СУниверситета.

По навик започвам да го чистя.

Вманиачено продължавам

[не спирам да вървя],

колкото повече виждам,
че нищо не се получава.

Грубо изплетената ми шапка
[от баба]

постоянно се криви.

Косата ми
е гладка и лъскава

като по рекламите,

някак компютърна,

и може би затова

не посягам да я оправя.

Ръцете ми са заети

[не спирам да вървя]

с това да обелват

поредното бонбонче twix.

Наркоманска нужда имам, просто,

от нещо сладко.

В днешния брой

София е така разкаляна и мокра.

И все пак,

едва ли има

по-жалко същество от мен

да се влачи по пътя за вкъщи,

опръскано до лактите,

без да се усети,

как е станало.

Недоумявам,

как всички

са така сухи и с чисти обувки.

На всичко отгоре, панталоните,

същите тези,

напръсканите и черните,

и те всеки момент ще се свлекат

[големи са ми,

продавачката ми каза, че ще ми падат,

но кой да я слуша],

ако не ги придържам постоянно

с ръце, пъхнати в джобовете.

Искам, колкото може

по-веднага,

да се прибера,

но вкъщи

сякаш е на другия край

на тамвайната линия,

на която съм набучена,

и се отдалечава

с всяка моя крачка.

Върховете на кецовете ми

все се забиват в калните локви,

защото нямам сила

да си вдигам краката
и ги влача като ходя.

Мисълта ми
и тя се влачи

най-отзад,

закачила се

за найлоновия плик от магазина,

който ме дърпа надолу,

натежал от проблеми и грижи

без срок на годност

и двулитровата бутилка кола

[трябват ми още два етикета,

за да събера за джудженце,

нищо чудно да свършат

и за мен пак да няма,

както стана

с еленчето, маскирано като мече,

и мече като еленче].

Минавам опасно близо покрай дърво

и шалът ми, развят от вятъра,

се закача в кората му.

Аз не забелязвам

и когато си усещам силата овързана,

се стряскам и залитам,

сякаш са ме блъснали.

Откачам непохватно шала си

и продължавам към вкъщито,

което съм си нарисувала

така старателно с химически молив

от вътрешната страна на очилата,

за да не ми го мокри дъждът

и да ми го размазва.

Вкъщи не вали пък.

lost togetherness

2008-04-12T13:18:00.000-07:00

. Съзнанието_ е криво огледало.
.
. Светът ми нещо скърца напоследък.
. Напоследък с него скърцаме синхронно.
.
. Нарисувах си Врата. Врата на Моята стая, която нямам. Стаята, не вратата. Врата си имам.
.
. Нещо не ми се общува днес. Добре, че ми падна батерията.
. Отпусната до разлятост на дивана, гледам във вратата. Защото трябва да направя макет на врата. Не харесаха Прозореца ми. Сега за Вратата и Стълбите трябва да дам всичко от себе си.
.
. Размишления за вратата.
. Вратата бавно започва да се разпада на съставните си части.
. В главата ми трябва да има земетресение.
. Главата се римува с Вратата.
. И какво от това?
. Нищо, само отбелязвам.
. По-добре, вземи измисли нещо.
. Защо и ти не помислиш?
. Е, нали аз разпаднах вратата!...
. Виж, виж как трепери!!!!!
. Нищо не трепери. Телефонът звъни.
. Как ще звъни!!!! Нали му падна батерията!!!!!
. Не този телефон!
. Ааааа!....
. Ако не отговориш, няма да спре да трепери.
. Ще спреее, ще спрее....

. И така, не знам колко време размествам частите на вратата. От време на време се наместват някакви заблудени вдъхновения. Гледам да не им обръщам внимание...

New Microsoft Word Document

2008-04-06T13:23:00.000-07:00

Стихът се подрежда сам
в един New Microsoft Word Document.
.
Натежала от прозаичен битов текстов материал –
всяка вечер опоетизирам изминалия ден,
през който отново
филмирала съм нощите си.
На сгъваемия си екран
фантазиите калейдос-
копират
светлинното си шоу –
смачкани сенки на чудовища,
изрязани анимационни герои
в счупен стъклен аквариум.
Замерям ги с чужди думи, интонации,
заковани с удивителни
върху вратата на краткосрочната ми памет.
Вепросителни знаци висят по завесите
на очите ми – прозорци
към душите на другите,
точките им – прах в очите им
- прозорци към душевността ми.
.
Вторият стих също се подрежда сам,
като сперматозоид бърза,
доколкото може
през гъстия прозаичен текстов материал,
забива се с едно тире във яйцеклетката.
След гласна-две
отвън остава да стърчи
само римата.

“He offered me a cigarette”

2008-04-06T13:22:00.000-07:00

Рисувам с дим
на фона на дъжда.
В празния парк
димът се втечнява
и оцветява в сиво.
Тополите
се оглеждат
в плочите –
разфокусирани снимки
на стъпките ми.

Wait and bleed

2008-04-06T13:21:00.000-07:00

Ти сигурно си мислиш,
че се справям.
Ти сигурно ме мислиш
за желязна.
Задето втори път
не заговорих за това
и правех се, че не разбирам,
ако разговорът
сам тръгнеше натам.
Това е,
защото всяка сутрин
изцеждам болката,
която попивам като гъба
след разговорите и срещите си
с теб.
След тях
се прибирам натежала
[и от сълзите, върнати обратно зад клепачите]
.
Отпусната във ваната,
започвам да преравям
това, което
сме си (по)казали,
за някоя и друга
случайна топла дума,
с която да загрея
поне една лъжица болка
до нищожната,
но все пак някаква

доза изпарение.

Nothing left to recycle

2008-04-06T13:20:00.000-07:00

Навивам салфетката
като кифличка
с пълнеж от сълзи и сополи
и поръсена с потта
от ръцете ми.
.
Душата ми повръща
след тежка нощ на
антидепресанти и кофти джин.
Заболя ме гърба,
приведена над нея
да я държа да не падне
в собствените си боклуци,
да се задави
и в кашлицата
да се задуши
с гърло,
запушено
от сгъстили се в храчки

несбъдналости и несподелености.

recycle

2008-04-06T13:19:00.000-07:00

С напукано огледало
си отбелязвам
докъде съм стигнала
с четенето на живота
ти/ми/ни.
Героите във него
все се разминават
със себе си.
Безсъщностни/безличностни
срещат другия
на всяко разлистване
и през витрината на страницата
се замерят
със срички мълчание,
защото не могат да пишат
с мисли по тротоара

от рециклирана тоалетна хартия.

screen saver

2008-04-06T13:17:00.000-07:00

По очертанията на тялото си
изрязвам моя лична локва –
капка,
врязала се в отражението,
оставя бразда
от дъжда и сълза.
.
Минавам през хората
и нещата,
просмуквам ги с поглед,
оттичам се по гърбовете им
с една лъжичка по-солена,
оставям по капка у всеки.
.
[разтварям проблеми всякакви]
.
Смъркам
стрити на прах
парчета отражение.
Във вените ми
тече
бял шоколад.
.
Личностната непригодност
така патологично вдъхновява

и пълни деня с удовлетворения.

Лепнещо 2

2008-04-06T13:16:00.000-07:00

Да ти подаря ли
шоколадово яйце?
И да сглобяваме заедно
лилаво-жълтия самосвал,
който
да извози
деня ни
на час-ти.
Или предпочиташ близалка?

Non-existence

2008-04-06T13:11:00.000-07:00

Пак си ме извел.
Пак сме на кафе.
Пак с твоите приятели,
вече отдавна и мои.
И аз отново мълча.
А ти си ме прегърнал,
сякаш не можеш
да ме изпуснеш
като следваща глътка въдух.
.
И аз продължавам да мълча.
А вие говорите
простотии,
ежедневни някакви
празни приказки,
вицова,
слухове,
новини, впечатления,
наблюдения.
пие се,
яде се,
играе се на карти,
гледа се мач и т.н..
А ти
все така си ме прегърнал,
въпреки че
не спирам да мълча
и от време на време се усмихвам,
и от време на време ме целуваш.
.
Отдавна вече спряха
да ни питат твоите,
вече и мои, приятели –
какво ми е, защо все си мълча.
Просто не съществувам никъде
другаде,

освен в насамето ни.

Стаята на Винсент

2008-04-06T13:08:00.002-07:00

Подреждам парче по парче
стаята на Винсент.
Става бавно
като прозявка.
А би трябвало да подреждам
парче по парче
следващата седмица,
която, на всичко отгоре,
май вече е започнала.
Из стаята на Винсент
са разхвърляни неща,
които ги няма на картината.
Това дупки в пъзела ли са…
[объркване]
…или са изостанали задачи
от миналата седмица…
Като че ли липсват части
от леглото,
от масата
и половин автопортрет
се оглежда в огледалото…
[объркване]
А мен
продължава да ме няма
в огледалото на тази седмица.
.
Прахосмукачката
ще приюти

боклука, останал от вчера.

Прерисувай отражението си

2008-04-06T13:08:00.001-07:00

Прерисувай отражението си
в окото ми с молива.
(да ти го подостря ли?)
Следващия път, когато
вече няма да си срещу мен,
все пак да си те имам.
Обещавам, няма да пищя,
докато ме хапеш по врата.
Ще си тауирам белега –
да ми напомня за времето,
когато ме целуваше,
вместо да ми казваш
просто “Здравей, как си.”

Нощна смяна

2008-04-06T13:06:00.000-07:00

Драскам си из моя свят,
предимно черно-бял,
някъде позеленял.
Боли ме рамото,
и китката,
и показалеца.
Химикалката прекъсва...
Дали да не започна...
да драскам с молив...
.
Драскам без цел
и без посока.
Пътят ми
е кълбо оплетена тел.
Спи ми се.
.
Искам да живея
на втория етаж
на книжарницата.
Постоянно да си оцветявам
С черно-бяло и с мухъл
картинките
в моята Книга на живота.
.
Спи ми се.
Тази нощ не мина лошо.
Играх на война.
Дясната ръка
два пъти би лявата,
въпреки че лявата
поведе в резултата.
.
Първият трамвай
предизвиква вибрация,
напоена с изстинал
черен чай без захар.
Клепачите тежат,
по-скоро парализирани,
отколкото отпуснати.
Нестигнал още,
сънят,
до подсъзнанието,
ги е подпрял
и държи очите ми отворени.
Умората го всмуква
и клепачите
се затварят.
.
Вибрация от втория трамвай,
ръждясал и изгнил (унил),
прояден
от черен дъжд
без захар.

Полуаз

2008-04-06T13:04:00.000-07:00

Седя свита на акумулиращата печка.
Събирам топлина,
която да отнеса в леглото.
Уморена от битката със себе си,
в която не знам каква е ролята на другите,
взирам се
в половината размазано отражение
в огледалото.
Различавам дясната си ръка,
крак...
Окото си
не различавам
(силно късогледа съм),
но знам, че е там
и, взряно в мен,

ме търси.

Синдром на Винсент

2008-04-06T13:03:00.000-07:00

Отново започна да ме боли глава.
По дяволите.
Консумирам аналгин като бонбони.
Не съм сигурна
дали от яд,
или от тъга
ме боли тази част на главата,
която, мисля, се казва хипокамп
или нещо такова.
.
Разболяваш лимбичната ми система.
Вече не знам
дали мозъкът изпраща импулси,
или приема,
или може би и двете.
Защото единственото нещо,
което в момента твоят мозък
изпраща на моя,
е болка.
А болковите рецептори
не се адаптират.
.
В пристъп на безумие
може да си ампутирам
болковите рецептори
(на душата)
и лимбичната система
(на мозъка)...
Когато ми свърши аналгинът...
Вече съм толкова пристрастена,
че ми трябват все по-големи
и по-големи дози.
В моментите на глад,
когато като насън
с треперещи колене
отивам към аптеката,
ме обхваща параноята
да не би да съм се пристрастила
към дозата болка,
която всяка сутрин слагаш в чая ми –
като отрова,
която ми даваш
малко по малко,
за да спре да ми действа.
.
Мозъкът ми
вече отказва
да си говори с рецепторите
всеки ден

за едно и също нещо.

Лепнещо

2008-04-06T13:00:00.000-07:00

Както устните ми още лепнат от близалката,
както цигарата залепва между тях,
а димът матира цвета им,
така сладко по мен полепват чувствата ти
и матират моите съмнения и страхове,
утаени на дъното на общото ни утре.

Гоня пухче от топола

2008-04-06T12:58:00.000-07:00

Гоня пухче от топола
между спрелите коли на светофара
и размишлявам – би ли някой
посмял да тръгне,
рискувайки да ме/го уцели
и прегази
като мръсен облак
пух от тополи,
да мине през мен,
а аз пред него...
.
Така и не разбирам,
защото не посмявам да остана,
докато светне жълто.
Обърсвам със задника си
някаква прашна като мозъка ми сергия за вестници.
Не, че ми пука, обаче...
Обаче вече наистина приличам
на мръсен облак
пух от тополи.